Детска Книжка С Илюстрации

Мария пристъпи в парка с книжката в ръце и усети как хладната метална дръжка на чантата ѝ леко се притиска в дланта. Миришеше на трева и на мокри листа, а по пътеката се чуваше тихо цвърчене на птици и далечното дрънчене на люлки. Когато стигна пейката до детската площадка, седна внимателно, сякаш пейката беше като възглавничка, която не бива да се разтърсва. Слънцето петнисто падаше върху страниците, а цветните картинки блестяха, сякаш току-що са били нарисувани.

„Да видим…“ прошепна Мария и отвори детската книжка с илюстрации. Първата страница се показа като картина: усмихната къщичка, дребни прозорчета и една пътека, която се извиваше към площадката. Мария се приближи с лице почти до хартията, за да разгледа детайлите, и прекара с пръст ръба на илюстрацията, без да я мачка. Докато прелистването се подготвяше в ума ѝ, книжката направи нещо странно - страниците леко се размърдаха, сякаш вятърът беше в самата книга.

Мария замръзна за миг. Чуваше само как леко пращят листата, а отвън се чуваше смях от площадката. „Не е от вятъра…“ каза си тя, но когато посегна да обърне следващата страница, тя не дойде там, където трябваше. Вместо да показва следващата част от историята, книжката се разтърси и страниците се разместват една след друга, като цветни плочки, които някой е разбъркал на пода. Мария стисна корицата по-здраво и дишането ѝ стана по-бързо.

На пейката до нея беше оставена малка торбичка с бонбон и една ябълка. Мария не искаше да я изважда, защото не ѝ беше до сладко, а до ред. „Трябва да е подредено… аз го знам!“ прошепна тя и внимателно се опита да подреди страниците с двете си ръце. Но колкото повече ги подреждаше, толкова повече се изместваха - една страница се плъзна по дъската и почти стигна до ръба на пейката. Мария я хвана, точно преди да падне, и усети грубата текстура на хартията, леко грапава на допир.

Когато страниците най-накрая се успокоиха за миг, Мария погледна картините отгоре надолу. Историята започваше с къщичката и пътеката, после идваше площадка, а след това… нямаше след това. Липсваше една страница - точно една, която трябваше да свърже две картинки. Мария усети как ѝ става топло по врата от притеснение. „Ама къде е?“ прошепна тя и наклони книжката, сякаш ако я погледне от друг ъгъл, липсата ще се появи сама.

От площадката се чу глас: „Мария, играеш ли?“ Беше майсторът на топките от детската площадка - момче с шарена шапка, но не той беше проблемът. Проблемът беше, че Мария гледаше в книжката и виждаше празно място, което приличаше на изрязано парче от пъзел. „Аз… нещо ми се разместват страниците…“ отговори тя, като вдигна очи. Срам я стегна, но искаше да го довърши - да „разчете“ историята, както си беше обещала.

Момчето кимна и се приближи по-бавно, за да не разсее още повече. „Да не е паднала някъде?“ попита то. Мария погледна наоколо. Пейката беше от дърво, под нея имаше тънка ивица трева и прах, а около пейката се виеше пътека с настилка. Тя не искаше да търси, защото все едно търсеше „грешка“ в себе си, но книгата беше пред нея и беше реална. „Може…“ каза Мария и посегна към ръба на пейката, като внимателно премести книжката на колене.

Първият ѝ опит беше да намери липсващата страница с поглед. Тя плъзна очи по тревата и по настилката, търсейки нещо правоъгълно, светло и с цветни линии. Чуваше как в близост някой размахва люлка, металът тихо звънва, а топлият въздух миришеше на слънчогледови листа от цветната леха. „Няма…“ прошепна тя, когато не видя нищо. След това направи втори опит - внимателно разтвори останалите страници, като ги държеше плътно една до друга, за да види коя картина би трябвало да е липсващата. Тя забеляза, че две картинки имат части, които не се допълват - пътеката на първата се прекъсваше, а площадката на втората изглеждаше сякаш чака мостче.

„Ако има липсваща страница… трябва да има и стикер или знак в нея“, каза Мария, по-скоро на себе си, отколкото на другите. В нейната книжка илюстрациите имаха малки цветни отпечатъци, които подсказваха какво следва. Тя потърси най-близкия знак - кръгче с жълта точка - и откри жълтата точка на последната видима страница. „Това е началото…“ усети тя. После погледна къде отиваше жълтата точка - стрелките в картината сочеха към нещо, което приличаше на цветно табло на пътеката.

Мария се изправи, като държеше книжката в едната ръка, а с другата се опитваше да не размествa последните страници. „Ще я намеря!“ каза тя уверено, но гласът ѝ трепна в края. Момчето с шапката се засмя тихо и каза: „Аз ще гледам къде стъпиш, да не я настъпиш.“ Това беше мила помощ, без да я кара да се чувства малка.

Те тръгнаха от пейката по пътеката към мястото, което на илюстрацията приличаше на табло. Мария вървеше бавно, защото под краката ѝ имаше дребен камъчен шумолящ слой. На всеки няколко крачки тя спираше, за да разгледа тревата и да провери дали нещо цветно не блести. „Сигурно е паднала…“ каза тя, а после добави: „Но не знам дали е вътре в тревата или е на настилката.“ Момчето отвърна: „Нека гледаме и двете....